Казвам се Мария. Родена съм в Москва, Русия преди 27 години. Първият спомен от детството ми е как духам свещите на тортата за моя четвърти рожден ден. Майка ми и баща ми бяха до мен, усмихнати и радостни. Аз също бях радостна. Не помня много от ранното си детство, но помня, че бях щастлива с родителите си…
…докато не се случи трагедията с Чернобил. По нещастно стечение на обстоятелствата майка ми бе командирована там в онзи ден и загина заедно с още стотици хора. Оттогава животът ми се промени.
На никого не пожелавам да изпита това, което изпитах аз, когато татко дойде в стаята ми, за да ми каже, че повече никога няма да видя мама. В началото не знаех как да реагирам. Разплаках се, прегърнах татко и… животът смутно продължи.
Но не и за баща ми. Откакто мама загина, той се превърна в друг човек. Пенсионира се и се затвори в себеси. Казваше, че търси отговори. Отговори, които ги няма в книгите. Отговори, които да ни помогнат да разберем истината.
Тогава бях малка и не разбирах за какво говори. Когато порастнах, започнах да си давам сметка, че баща ми се е побъркал. Непрекъснато говореше за “Божията ръка”, “смисълът на живота”, “началото на всичко” и т.н. По цял ден стоеше затворен в стаята си и пишеше.
И така, аз порастнах, завърших архитектура в Московския университет, започнах да работя и въпреки тежкото минало, всичко изглеждаше така, като че ли животът продължава!
Но не за дълго. Преди три месеца баща ми изведнъж изчезна. Прибрах се от работа както обикновено, но той не излезе от стаята си за вечеря, както обикновено. Качих се горе, почуках на вратата му, но не последва отговор. Отворих и…
…и баща ми го нямаше! В главата ми изведнъж нахлуха спомените как баща ми идва при мен, за да ми каже за смъртта на мама. Отново се почувствах сама и изоставена… и точно в този момент аз видях бележката, която стоеше на бюрото на баща ми.
*** *** ***
Мила дъще,
Знам, че няма да ме разбереш, но трябва да замина. Намерих отговори, но те не са достатъчни. Моето търсене продължава далече от тук.
Целувам те!
*** *** ***
Чувствах, че този момент ще дойде. От известно време татко се държеше още по-странно, почти не говореше, а когато говореше, него не го интересуваше моят свят, само неговия.
И така - моят живот продължи. Сама в голямата Москва, аз обърнах гръб на миналото и продължих напред.
Но съдбата явно бе решила друго. Преди два дни получих колет от САЩ, без адрес на подателя. Вътре освен многото хартии намерих малък дневник. Отворих го и останах изумена - това беше почеркът на баща ми!
В началото не знах дали да се зарадвам или да се ядосам. Баща ми си замина оттук изведнъж, без да ми се обади, а сега ми прати дневника си, пак без да ми се обади. Прелистих страниците, но на повечето от тях имаше само неразбираеми бележки и нарисувани символи. На последната страница намерих надраскана набързо бележка.
*** *** ***
Мила дъще,
Ела в Америка и потърси Стивън. Дай дневника на него. Той знае какво да прави по-нататък.
Обичам те!
*** *** ***
Най-отодлу баща ми беше написал адресът на същят този Стивън, който и да е той.
Сега стоя и дописвам първата страница в моя нов дневник. Дълго се колебах, но реших, че искам да намеря баща си и да получа отговори за самата мен. Искам да разбера защо татко ме остави тук.
Взех си дълга отпуска и еднопосочен билет за Ню Йорк. Утре летя и ще потърся Стивън. Дано да може да ми помогне.